Да се завърнеш в родния край... Да усетиш мириса на въздуха...   Нещо вътре в теб отново проговаря, отваря се вратата на временно забравените спомени и всичко излиза пред лицето ти, все едно си се върнал в миналото за един миг...

Златна Добруджа- житницата на България- там израстнах сред жита и слънчогледови ниви, в равнина, сред снежни виелици, вблизост до море, прохлаждащото през летните жеги...   На 23.03 поех едно пътуване към моя роден град.Като всеки човек и аз се вълнувах много, докато настъпи желания момент. С влакчето пуф-паф и след 6 часа бях на родна земя.Чувството е неописуемо.Въздишка-една, две и отново по утъпканите пътеки...

Родена съм в гр.Добрич и всяко лято от както се помня бяхме на вилата ни на 10км от града.Селото се казва Попгригорово и е на 274 м надморска височина.

Денят беше слънчев и приказен.В нашата градинка бяха останали последните кокичета и минзухарчета за тази година и аз реших да ги увековеча.
  

Дръвчетат бяха напъпили,а сигурно са и цъфнали вече.Пролетта дойде и докосна със своята вълшебна пръчица всичко.

 

Иглика

Направих няколко снимки на селото и на къщите около нас и реших да ги споделя с вас.

В ляво се вижда част от нашата вила.

Това е лозето на татко.Какво хубавоо вино прави от него?

 

:-)

 

Облаците бяха много красиви.

Навсякъде дебнеше миналото или останките от него.Повечето къщи се поддържат и имат долу горе спретнат вид, но срещат и изоствени дворове.


 

Залязвайки Слънцето изпрати последните два лъча, за да озари къщата, сякаш искаше да каже нещо повече или да загатне какво предстои да се случи.Може би тези два лъча ще озарят едно българско семейство с топлина, топлината на дома, топлото огнище и милата майчина прегръдка, и надеждата, че на следващия ден ще бъдем малко по-добри и ще вярваме повече в доброто.

http://www.flickr.com/photos/doncheva82/

Има ли нещо по-хубаво от това...Натъжихте ме ... Да не оставяме пътечките до родното да обрасват в трева и забрава!!
Благодаря Ви за докосването да Златна Добруджа!!

Родното никога няма да потъне в забрава,защото то е вътре в теб - не умира никога...

Великолепен постинг! Не знам защо преплитането между тъга и носталгии, озвучено страхотно, и чудесната снимка на старата дъсчена ограда извика в съзнанието ми едно любимо мое стихотворение на Далчев:

ВРАТИТЕ


Вратите, пътните врати
на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват:
- Минете, моля господине!

Те имат странни гласове
и в делник, и в неделя - всекога,
от сутрин чак до вечерта
те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте
и ги затваряте полека:
о, тези гласове и песни,
познати още от детинство!


Вратите, мокрени от дъжд,
изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй
и ги оглождват ветровете;
вратите с хиляди резби -
цветя и знакове без име -
със гвоздеи, халки и скоби,
с ръждата като кръв по тях.


А снощи с всичата си мощ
развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом
и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта
безспир се удряха и тракаха
като криле на черна птица,
ранена смъртно в мрачините.


Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят
от Нея - вечната разбойница.


1925 г.

Много мили думи и страхотно стихотворение.Благодаря ти.

да не забравя от къде е тръгнал, зареждащо е.
Цветята са много хубави и нежни, поздрави за хубавия постинг.

Мерси за милите думи.
:-)